Боклукът мирише ли или по-скоро каквото и да го правим пак ли ще нарушаваме еко равновесието. Въпрос с не особено повишена трудност, но все пак малцина могат да отговорят веднага. Невероятно е, че сме в ЕС как ни взеха тея хора и те не знаят сигурно, но доста ше трябва да ни попляскат, по-точно не нас - не теб и мен, а онези които въртят света около тях и решават кое как да се прави.

Кибуците за разлика от плановия комунизум сувсем не са провал.
Не е ли странно, 4е голяма 4аст от евреите, набедени за "сребролюбци" от останалите народи живеят в кибуци, където живота им проти4а без да се налага всекидневно да броят стотинки?
Не знам кое е двигател на световната икономика, но знам, 4е този двигател твърде много замърсява околната среда.
Не искам да отнемам желанието на 4овека да се развива в неговата си насока, изобщо не искам да искам.
Оба4е мога да мога да бъда 4аст от екосистема, а не винт4е в системата.

Беше ранна есен денят бе топъл без да има слънце,но за сметка на това имаше доста светлина и лека призрачна мъгла се стелеше около нас.Когато привършихме чашите решихме да хващаме къра.
Първите симптоми вече са налице : започвах да усещам световъртеж и изтръпване на крайниците. Визуалните ми възприятия ставаха все по странни, а ръцете ми все повече изтръпваха.Тези промени ми донесоха и едно неспокойствие ,един дискомфорт който се беше загнездил някъде в стомаха и ме човъркаше отвътре , стана ми лошо.Усещах топлина,помислих си , че дрехите ми тежат и трябва да се съблека гол.Бавно започвах да хвърлям дреха по дреха , забелязах че димящия ме гледаше странно отстрани и сигурно щях да припкам по гол гъз из поляните , ако вниманието ми не се беше отклонило от експлозивна промяна в моето зрение.Аз виждам в друга гама цветове всичко бе синкаво , сякаш гледах света през синъо стъкло , вгледах се в едно дърво и тогава смених кадъра , смених отново цветовете , сега виждах едно лилаво ,електриково дърво което започна да променя формата и цветовете си , то плуваше огъваше се кривеше се , това дърво не беше вече едно неподвижно нещо то танцуваше , то беше живо.

Някога си мислех, че животът е пред мен. И той беше. Толкова е банално, хмм...но не усещате ли тънкия нюанс, различаващ тази фраза от баналността - миналото(когато живота беше пред мен), настоящето (сега когато си спомням, че животът е бил пред мен)... А нещо да липсва?
-Бъдещето! – извика Иванчо, и всички в клас с ококорени очи спряха погледи върху хилавото момченце, доста височко за годините си, а явно и доста умно.