Имах една мечта

(by ZawHeR)

Отворих очи. Беше тъмно, примигнах, затворих ги. Отново ги отворих. Така започна най-прекрасния ден в живота ми.

Станах и започнах да се оправям, защото след 30-тина минути трябваше да се срещнем с другите хора, с които щяхме да пътешестваме. Дойде времето, трябваше да тръгваме. Не спирах да се усмихвам, въпреки умората и недоспиването. Знаех, че днешния ден ще бъде нещо значимо. Срещнахме се с другите четири готови за приключения приятели и потеглихме. Усмивката ми се разшири, вече пътувахме по калдаръма, и всичко изглеждаше като разказано от идеалист-утопист. Но в един миг аз се досетих, че съм забравил папируса без, който нямаше да ме пуснат стражарите на границата. Обвзе ме паника, както никога до сега. Мечтата изглеждаше недосегаема, далечна, чужда. След миг отчаяние започнах трескаво да мисля как да разреша проблема. След няколко минути изникна добра алтернатива, която я приех като единствен, последен и отчаян остров за спасението ми. Стигнахме до границата, където за мое щастие не поискаха хартийката, заради която създадох хиляди главоболия на ближен човек. В мига, в който стъпихме на византийска земя мислите и чувствата за предстоящата вечер започнаха да ескалират неимоверно. Нямах търпение да стигнем, исках да бъда там, там където мечтата ми щеше да стане реалност.

Пристигнахме в най-големия беломорски град от векове насам. Настанихме се в една прилична таверна в близост до централната агора, срещу сравнително малко жълтици. Всички бяхме поизморени от пътя, но все пак в добро настроение, чакащи голямото събитие. След няколко бързи телеграми се разбрахме с наш приятел да се срещнем, за да ни разведе и запознае с града. След кратка разходка, хапване в едно крайпътно ханче, и много усмивки се върнахме в таверната, за да починем преди тъмнината да обвземе всичко и да трябва да стягаме дисагите за голямото събитие. В приятелската обстановка и еуфорията, която ни беше обвзела всички не усетихме как часовете се превърнаха в минути, минутите в секунди. Времето ни надбяга. Беше време! След няколко хиляди секунди мечтата ми щеше да се превърне в осъществен факт. До този миг не вярвах много-много в митовете за сбъднатите мечти, но когато виждах моята мечта толкова близо, толкова реална, толкова възможна, и толкова красива, аз започнах да вярвам...

След броени минути бяхме там. Бяхме пред портите, зад които моята мечта ми намигаше закачливо и ме караше да се усмихвам все повече и повече. Сърцето ми започна да бие лудо. Очите ми заблестяха, когато видях един ангел и двамата богове да влизат през вратите на рая.

Тръгнах след тях, към портите от краищата, на които светлината примигваше и се усмихваше щастливо. Затворих очи. Отворих ги. Прекрачвайки входа, аз влязох в Рая...”

Посветено на нежния ангел и двамата бога. (S, Ch, V)

Хиляди усмивки, прегръдки и целувки на приятелите, които бяха с мен!







още снимки