от Begemot
Някога си мислех, че животът е пред мен. И той беше. Толкова е банално, хмм...но не усещате ли тънкия нюанс, различаващ тази фраза от баналността - миналото(когато живота беше пред мен), настоящето (сега когато си спомням, че животът е бил пред мен)... А нещо да липсва?
-Бъдещето! – извика Иванчо, и всички в клас с ококорени очи спряха погледи върху хилавото момченце, доста височко за годините си, а явно и доста умно.
-Да, Иванчо, изправи се и го кажи отново! – каза учителката и второкласникът изпълни заповедта на секундата.Никой от съучениците му не знаеше какво имат предвид и той, и учителката, но не ги и интересуваше.Бъдещето, макар и без да го съзнават и да се замислят над това, беше пред тях!
Учителката, усетила, че е подранила с няколко години, преподавайки подобни неща на 8 годишни хлапета, смутено избоботи нещо и започна урока по математика. Децата започнаха да броят , смятат и изчисляват, и никога повече не се сетиха за гениалното откритие, направено от техния съученик в този слънчев и кристален априлски следобед.Годината беше 1976, десет години по-късно щеше да се случи трагедията в Чернобил, бъдещето идваше, то беше пред всички...
Тук можем да прекъснем праволинейното(?!?) развитие на разказа и да вземем пример от Борхес като започнем да разклоняваме бъдещето във всички възможни посоки и да го оставим да поеме по своите безкрайно разклоняващи се пътеки... ( например разказа би имал 2 втори глави – първата проследяваща Иванчо при положение, че Чернобил се взривява и втората – че нищо не се случва. Спокойно можем да развием и още няколко теории, включващи извънземни и подобни, като по този начин нароим втора глава до десетина- петнадесет броя..) Но няма да го направим, нали? Бъдещето ни е и без това прекалено мъгляво и неясно, че да го разглеждаме във всичките му възможни развития, с други думи на мен едно бъдеще ми стига.И тогава, седейки на чина и изговаряйки “Бъдещето!” също ми стигаше. Но представата ми за това ( както доказахме ) всеобхватно понятие беше твърде ограничена. И тя не се разшири особено в следващите години.
Порастнах, станах почти мъж, а мислех за света и за бъдещето по същия онзи начин, както и когато бях на 8. По същия този праволинеен начин, определящ бъдещето като американска магистрала, толкова права, че воланът е излишен. Чувствах се сигурен, стабилен в ТИР-а си, газех напред като последен модел терминатор. Кабината беше прекрасно изолирана и не чувах нищо от случващото се извън колата. Аз и не виждах нищо, тъй като скоростта от 180 км/ч и бурята навън не го позволяваха. Слушах някаква психоделирична музика, която наричах “транс”, без да знам, че съм открил ново течение в музиката, което след 20 години почти ще е завладяло света...Не обичах твърдите наркотици, но марихуана не отказвах. От време на време взимах и разни странни билки и гъби, които колегите от Мексико ми носеха. Брей, ако знаех, че съм първият истински трансър на земята сигурно щях да се възгордея.От пътуването ми до Гоа миналата година научих и за цялата култура и невероятното преобръщане на живота на познатите ми от Сан Франциско, отишли там да търсят спасение в един по-добър свят. Е, аз не бях фанатик като тях, но знаех за какво става въпрос и одобрявах. Аз бях от новата транс- вълна – хора, чули, че някога някакви хипита отишли до Гоа, пренесли там сайкъделик рока, смесили го с местната култура , пушили марихуана и казвали “Peeeeace!”, после се образувала цяла колония, появила се електронната музика и сайкъделик трансът бил роден. Да, аз съм от тези дето наистина са чували, че това някога се е случило. Но аз не съм в Гоа. Аз съм тук, в ТИР-а, карам с 180, и онези добри хора са далеч зад мен... I’m the 1st of cyber evolution, I’m the 1st to program your future. И без да знам, че създавам текста за един от хитовете на световната транс сцена след 20 години, аз програмирах самата нея. Аз я създадох, аз бях липсващата връзка в еволюцията, аз определях бъдещето. Но тогава, в ТИР-а, аз не го знаех. Не знаех дори, че съм от новия вид трансъри – тези, които са чували за Гоа и културата, дето знаят, че все още има някои хора, които ходят на партита заради емоцията, старото чувство, близостта с хората, добротата и човечността, но които го правеха защото беше яко, защото басът беше силен, атмосферата беше яко дарк, скърцащите звуци не спираха, and the mescaline was running strong…Дори не знаех , какво значи този странен знак, увесен на шията ми във формата на буквата “ З “. Носех го, тъй като бях видял, че повечето от тези в Гоа го имаха.
И така, пътувайки по магистралата, аз редях бъдещето в главата си. Мислите ми бяха точни, спокойни, ясни и праволинейни и не се отклоняваха по разни други пътеки. Мислех как след 20 години хората ще слушат транс и ще се кефят на Астрикс и тялото му, как Йахел ще снима клипа си до басейна с мацките, мислех и за тоталния ъндърграунд, който щеше да се появи като реакция на тоталния комерс.И може би за да бъде наистина адски ъндърграунд, тази музика беше толкова тъмна и страховита, че от нея лъхаше един вид сатанизъм. Сатанизъм, заклеймяващ всичко комерсиално в развитието на транса, заклеймяващ самото развитие като понятие, започващ на чисто, на една тъмна основа, която няма нищо общо с моите познати от Гоа. Просто имаше съвпадение като начин на правене на музиката и организиране на партитата, но всъщност нямаше нищо общо. Нито с красотата на живота, нито с мира между народите, нито със свободата, нито с любовта. Тази музика къртеше, чистеше и извозваше предрусалите си слушатели със скорост не по-малка от 145 bpm и ги изхвърляше в несвяст, негодни за живеене, глухи и слепи за чувствата и емоциите на останалите. Животът не беше пред тях.Те не знаеха какво е бъдеще и не се интересуваха от него. И аз, първият от тези останки, още преди 20 години,докато се движех в ТИР-а си и виждах това бъдеще пред себе си, се уплаших. За пръв път не изпитах удоволствие от разминаването ми на сантиметри с друг ТИР. А иначе обожавах екстремните ситуации зад волана.Човече, много яко, за малко да блъсна майка с дете, ама супер добре се справих и всичко се размина. Адреналинът се покачваше у мен при всяка подобна ситуация. Също както когато слушах новия албум на Kindzadza и т.н., както щях да слушам тоест...Мозъкът ми беше така устроен, че реагираше само на крайно инфарктни ситуации, но и те се изпаряваха пред новото приключение. Не се интересувах кого и защо возя, ТИР-а си беше мой и с него можех да газя наред, да газя и да трещя на смазващия трак на някакъв финландски нов ненормален проект...
Бурята се усилваше. Адреналинът също. Това повлия и на скоростта и тя прескочи 200 км/ч . Аз бях най-добрият и това беше моят ден, аз щях да изкъртя и смажа всичко и всички, агресията в мен търсеше своя обект така, както музиката провокираше хората и те изливаха тази агресия на партитата. Но сега не бях на парти. Или може би бях? Магистралата беше права, тя ме водеше към бъдещето, тя вървеше успоредно с него. Аз харесвах това развитие на нещата. Обожавах го. Не исках и да си помисля, че е възможно да се появи пречка, спънка, насрещно движение, камо ли завой , който да преобърне бъдещето и то да изглежда различно. Защото в ТИР-а си аз возех символите на бъдещето и без тях то би било съвсем друго. Живей, карай, напред, даааа. Бях почти обезумял от фанатизъм, and the mescaline was still running strong. Сигурно затова и не се заинтересувах особено, когато магистралата изведнъж зави. Не ми пукаше за нея. Аз се движех по своята собствена и единствена вярна магистрала. Магистралата на бъдещето, на псевдо-трансърите, на Джордж Буш и Осама. Но бях пропуснал факта, че моята магистрала вече не беше успоредна на живота. Той беше завил по онази, другата. Бавно осъзнах, че без него и бъдещето се губи. Сетих се за онази класна стая, за съучениците си и за бъдещето, което незнайно как познах, че липсва в разказа на учителката. Моето също липсваше. Музиката затихна, ТИР- ът намали скоростта си и спря- той нямаше вече накъде да се движи. Отворих вратата, слязох и аз също спрях. Погледнах надясно и видях как малко след онзи завой, който изпуснах, магистралата свършваше. Видях бъдещето, но то не ме видя.
“We are the world, we are the future.”
Б.А. Всички прилики на лица и събития, описани в този разказ, с реални такива са плод или на болната ви фантазия, или на прекалено силните наркотици, които вземате.