ПАРАЛЕЛИ

автор: Aeria

Случи се, когато веднъж правех осморки с колелото около един познат и му разказвах какво бях сънувала предната вечер. Докато слушааше, той ми каза, че живея в паралелна реалност, след което последва мрачен съвет да внимавам, защото това било първата стъпка към шизофренията. Приех думите му с усмивка, но после се замислих. До вечерта мислите започнаха да се превръщат в подробен аналитичен разбор на всичките ми пристрастявания и мании, които ми се бяха случвали до момента. И ето какво се получи.

Винаги съм искала да живея в Китай, например, въпреки че съдбата някак си явно не ми е отредила възможността да отида там дори само на екскурзия. Евентуалната крайна цена на едноседмичен престой там ме отказа от каузата да събирам пари за кратко посещение във физическо измерение. Но идеята остана. Потопих се напълно в атмосферата на Китай. Все по-често започнаха “случайно” да ми попадат книги за историята и културата на републиката. Зеленият чай се превърна в обичайна напитка в дома ми, а процедурата по приготвянето му за мен бе невероятно релаксиращ ритуал. Научих значението и произношението на доста йероглифи, изрисувах някои от тях и заедно с една-две китайски графики, ги окачих вместо картини на стената в моята стая. Там пък беше един малък паралелен свят: затваряш вратата, за да не слушаш BTV репортерите, които се вихрят на малкия екран в хола, прилепяш плътно алуминиевата дограма, за да не чуваш как девятката с досадно пуфтене потегля от поредната спирка и усещаш само звука на бамбуковите висулки и месинговите звънчета, вдишвайки аромата на мандарина от ароматерапевтичната лампа. Библиотеката ми се изпълни с книги за Фен-шуй, И-дзин, Шиацу, ароматерапия; GSM-ът ми зазвъня с китайска мелодийка, наречена “Азия”. Скрих вилиците и започнах да се храня с клечки, дори, когато на масата имаше супа; слагах пръчици и в косата си, вместо шнола. От един магазин за дрехи втора употреба си купих рокля чеонг-сам, която беше с 4 номера по-голяма. С тиха упоритост успях да убедя една шивачка, че ще стане и сега от време на време “лъсвам” на улицата в азурно синьо на вишневи цветове. Намерих китайци в ICQ и ги направих свои приятели... Така в един момент вече бях толкова запозната с Китай, че ми стана безинтересно. Интересното беше друго: моментът с планината и Мохамед и това кой при кого отиде. Реших да продължа играта с реалностите и паралелите и се отправих към следващата дестинация - Тадж Махал и Индия.
Физическата реализация вече не беше предизвикателство. Затова наблюдавах двореца от разтояние. Научих наизуст историята за това как Шах Джахан отишъл на пазар и там срещнал огнения поглед на своята любима, както и всички легенди около замъка. Честно казано само след месец Discovery Channel и интернет вече нямаха с какво да ме изненадат по темата. Факти като кой, кога и защо го е построил, всички видове скъпоценни и полускъпоценни камъни, използвани при украсата на Тадж Махал, значението на арабския надпис над входната му врата са позната информация за мен. Зная точното му местонахождение в Индия и как може да се стигне до там; известно ми е в колко часа отваря за посетители и в колко затваря, колко е входната такса... Намерих информация за полетите до Бомбай и разписанието на автобусите от там до Агра, знам точната цена на пътуването, както и цената за нощувка в областта. Разхождала съм се в двора на сградата - виртуално.
След като аспирациите ми към Тадж Махал бяха “удовлетворени”, приключенският ми дух се устреми в нова насока, този път вече съвсем съзнателно определена. Припомних си детската ми мечта да съм Маугли. Често си играех на следотърсач в джунгла, но вместо сред лиани, се провирах между доматите в двора на баба и дядо, като брулех наред всичко, без да ме е грижа дали ще има салата на масата на обед. Ето защо следващата ми мания стана играта “Томб Райдър”. До момента на “срещата” ми с Лара Крофт, никога не бях изпитвала желание да играя компютърни игри. Но веднага щом видях графиката на играта, реших, че провидението за пореден път ми предоставя алтернативен начин за забавление. Следкато играх известно време, установих, че героинята е моето виртуално Аз. Превърнах се в поклонничка на изживяването, което ми даваше тази игра с всичките й храмове, премеждия, клопки, опасности, съкровища и чудовища. В продължение на около 2 месеца живях, за да играя Томб Райдър. Винаги, когато бях свободна, играех. Лара така бе завладяла вниманието ми, че играта се премести и в сънищата ми. А там тръпката беше неистово по-вълнуваща - главната героиня бях аз! Отварях врати, откривах проходи, биех се с тигри... Постепенно реалния ми живот започна да се обърква с виртуалния. Всяка уличка за мен беше път към пещера, а всяка врата - порта, чиято ръчка трябваше да дръпна, за да стигна до срито съкровище. Вечер, ако се случеше да се прибирам сама, се оглеждах, за да не бъда нападната от “маймуни” и носех в себе си нож, за да се предпазя от опасности... И най-интересното беше, че без никаква физическа подготовка, се чувствах абсолютно готова да се бия с каквито и да било чудовища, дръзнали да се изправят пред мен.

Знаех какво представлява шизофренията в общи линии, но и през ум не ми бе минавало да я свържа по какъвто и да е начин със себе си, а бях “обвинена” в раздвоение на личността.
Опитах да се вразумя. Реших и аз, като всички нормални хора, да седна вечер със семейството си и да изгледам новините, за да разбера какво се е случило през изминалия ден, макар че, признавам, изобщо не ме интересуваше. Опитът ми обаче да се потопя в реалната реалност се оказа неуспешен: не разбрах нищо от това, за което стана въпрос в новинарската емисията. Не знех кой кой е от хората, за които се говори, нито пък случилите се събития ми бяха известни... Съобщаваше се за дати, които обикновено се оказваха, че са утре или другиде, но за мен бяха в неопределено далечно бъдеще; или пък за вече отминали дати, които за мен все още предстояха... Говореха за убийства, катастрофи, арести... Бомбени атентати, жертви, фанатизирани камикадзета... И накрая казаха, че в еди-коя-си зоологическа градина се родило лъвче, което трябваше да е добрата новина за деня!!! Зачудих се що за непонятна традиция беше това да се гледат новините всяка вечер - терапията преди сън на един и без друго изнервен до крайности народ?!
Предпочетох да завършвам деня си с хороскопа за следващия ден, да паля ароматна пръчица и да медитирам. Преди отказа ми от реалната реалност да ме бе притеснил, успях да си намеря стандартното оправдание - в крайна сметка не съм само аз. Друг мой приятел буквално живее в любимия си сериал “Ало, Ало!”. Приятелите си е кръстил със съответните имена от филма, нарича родителите си “генералите”, домът си “шатото”, а заведението, което всяка вечер посещава - “Кафе Рене”...